|
Време за надежда Началото и краят - специалните моменти от всяка година, в които сме добри, усмихнати и обнадеждени. В очакването им разказваме на децата си коледни приказки, притчи и чудеса, пишем писма до Дядо Коледа, говорим за шейни, елени и джуджета - казваме, че го правим за малките, за тяхната магия и вяра, а тайно (и скришно от „мъдростта” си) вярваме и ние. Не си го признаваме, защото е трудно да облечеш с думи онези кратки моменти, в които, пълзейки около елхата с дребосъка, забравяме какво знаем, мислим и сме преживели и решаваме, че сме също толкова невинни, чисти и добри като малкото човече, което за пръв път вижда снега. Не го изричаме гласно, за да не предизвикаме съдбата (и реалността) да ни докажат колко грешим, очаквайки чудеса. И все пак го правим - вярваме и ние. А това е най-хубавото, което можем да дадем на децата си - вяра, надежда и любов. И ако за да го постигнем, трябва да слагаме бели бради, да обличаме червени костюми или да носим еленски рога, сме щастливи да го правим, докато все още можем. А след това остава надеждата, че като родители сме си свършили работата така, че детето да запази вълшебната си приказка завинаги. Вие пазите вашата, нали? Весели празници! |
|
Въпрос на стил Стилът е в детайлите, твърди Цветелина Бранкова-Танева и ние й вярваме. Сигурни сме, че освен моден акцент, точно те - детайлите - й помагат да оцелее - буквално. Да кажем, че Цвети е бивш модел и настояща майка, ще е твърде опростено. Остава ни да изброим - дизайнер и съсобственик на модна къща „Зебра” (носител на две модни отличия „Златната игла”), стилист, моден редактор, съпруга и майка на 6-годишен млад бунтар, роптаещ срещу вниманието й към 1-годишните близнаци, които пък държат да са самостоятелни. Съвсем естествено опитахме да разберем как се справя - оказа се: с усмивка и мисъл за детайлите.
Първа среща с майчинството„Синът ми беше много чакано и желано бебе, бях много щастлива, когато разбрах, че го нося, и още по-щастлива, когато го видях. Просто не бях подготвена за трудностите, които последваха (мисля, че много жени изпадат в подобна на моята ситуация). Живеех с насадената илюзия за щастливата майка с чистото бебче, всички радостни и спокойни: бебето пълзи, гука, смее се, а майката прелива от щастие покрай него. Никой не ми спомена за безсънието, за 24-часовата отдаденост, особено когато кърмиш - практически никой не може да те замести. Направих и грешката да работя до деня, в който влязох в болница. Установих, че неслучайно са измислени тези болнични - месец и половина преди раждането жената трябва да забави малко ритъма. При мен това забавяне го нямаше - от снимачната площадка директно влязох в болница, дори оттам диктувах и текстове (тогава пишех за „Жената днес”). И когато се прибрах вкъщи, се оказах по цял ден сама с бебето - не правех нищо друго освен това, което се очакваше от мен: кърмене, повиване, приспиване. Това е много добър режим за човек, който води по-подреден и спокоен начин на живот, но аз съм свикнала на изключително динамично ежедневие и промяната ме свари наистина неподготвена. Като резултат побързах да се върна на работа след първото раждане - имах потребност да работя. Усещах се непълноценна - това страхотно майчинско чувство не ми беше достатъчно, не бях достатъчно узряла.” |
|
продължава>
|
|
|
|
|
|
|
|
<< Начало < Предишна 1 2 3 4 5 6 Следваща > Край >>
|
|
???????? 1 от 6 |
