В новия брой

Новия брой!

Моята бременност!

Полезни теми

Бюлетин

Гласувайте за нас:

Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!!

В новия брой

Деликатният баланс

Родителите често се притесняват, че няма да могат да обичат второто си дете така, както вече обичат (обожават и боготворят) първото. И така - как да възстановите отново равновесието при новата семейна динамика?

Все още под въздействието на умората от раждането и емоциите на голямото събитие чувате как към стаята в родилното са се затичали малките крачета на по-голямото ви дете. Не сте го виждали от два дни - никога не сте били разделени толкова време. Вратата се отваря, вие се усмихвате, за секунди забравяте за крехкото новородено чудо… само до момента, в който детето буквално се хвърля към вас и бебето, и без да искате от устата ви се изплъзва първото от поредицата „Внимавай!”, „Не!”, „Тихо!”, „Чакай!”…

Оттук нататък постепенно се превръщате в майката с най-силно раздвояване на личността, поне в очите на по-голямото дете - в един момент сте нежна и внимателна, в следващия крещите и забранявате неща, които никога досега не са били проблем. Знаете, че каката (или баткото) дават най-доброто от себе си, за да са внимателни и „гостоприемни” за новото дете в дома ви, и все пак всяка клетка на тялото ви е мобилизирана, за да предпазите новороденото. Трудно ви е да не се дразните, когато първородното ви дете се качва с обувките на леглото, в което сте оставили бебето да подремне, или настоява да го прегърнете точно когато се опитвате да кърмите.

Вие сте изморена от липсата на сън и „наместването” на хормоните, а по-голямото ви дете - от приемането на твърде много нова информация: вкъщи вече има и друго дете, до което достъпът е строго ограничен, и откакто се е появило, вие нямате време за нищо друго освен за малкия странен вързоп, който дори не е забавен. Съзнаването на емоциите, които владеят по-голямото ви дете, изненадващо и за самите вас обаче съвсем не ви прави по-търпеливи и толерантни. Преди да родите второто си дете, сте се притеснявали, че няма да ви е останала достатъчно любов за него, но веднага след появата му сте шокирани да разберете, че всъщност любовта и вниманието към първото са застрашените в случая. Новото ви ежедневие като че ли позволява нежност и внимание към по-голямото дете само вечер, когато го целувате за лека нощ и открадвате няколко минути, за да го погледате, докато спи. Но на сутринта хлапето отново се събужда пълно с енергия и изискващо вниманието ви, а вие и бебето току-що сте си легнали отново след поредното изморително кърмене… Искате само да спите. И да престанете да се чувствате „несправяща” се, сама и виновна за промененото положение спрямо по-голямото ви дете. Не можете да потърсите подкрепа и от съпруга си - за него каката (баткото) е все същото прекрасно хлапе, винаги в настроение за игри. Той се притеснява само че не успява да осъществи контакт с бебето. Не бихте говорили и с приятелки - как да признаете какво изпитвате? Може би бъркате някъде. Само ако бяхте малко по-организирана, по-енергична, по-търпелива…

Опитвате да намерите книги, които да ви помогнат - не успявате. Изглежда общоприетото мнение е, че появата на второто дете е абсолютно същата като тази на първото, с единствената разлика, че този път вие имате опит. Борите се мълчаливо с противоречивите си емоции, докато накрая не достигнете повратния момент - небрежно и достатъчно деликатно подхващате темата с приятелка, която също има второ дете. И тогава си отдъхвате - тя не само не ви съди, тя знае много добре за какво говорите. Същото се случило и с нея.

Добивате смелост и говорите и с други майки. Разбирате, че едни от тях са изпитали сериозна трудност да се привържат към „новото” си бебе, други са виждали в „старите” си деца прекалено големи, шумни и груби хлапета, от които бащите им са ги „отървавали”, за да си починат на спокойствие с новороденото… На каквато и изповед да се натъкнете, осъзнавате едно - за никоя майка появата на второ дете не е така неусетен и естествен процес, както го описват по книгите.

Трудно е да се подготвите за промените, които второто дете ще ви донесе. Дори специалистите признават, че е почти невъзможно - никой психолог няма ви каже, че е възможно да забравите първородното за известно време (поне в емоциите си). Ще предпочетат да ви предупредят, че е много вероятно докато сте с новороденото в ръце, голямото дете да ви се стори твърде изискващо, разглезено, недостатъчно самостоятелно. Така, деликатно и заобиколно, ще ви „подскажат”, че може би голямото дете ще започне да ви дразни понякога. Въпреки всичко, нищо не може да ви спести шока, когато това наистина се случи - просто сме така устроени, че отказваме да го повярваме дори когато го изпитваме. Опитайте да кажете на майка с едно дете, че може да изпита леко (и временно!) отчуждаване от хлапето си, и тя ще ви погледне с такова отвращение и погнуса, сякаш сте й предложили да сготвите котката й. Преди да родите за втори път, самите вие сте реагирали така - със сигурност ви се е случвало да се възмутите от майка, която нежно „гука” на бебето в скута си и за части от секундата се обръща с викове към тичащия около тях по-голям батко. Вие никога няма да го направите, нали?

Щастливи дни

Появата на новороденото е неповторимо приказно усещане и за майката, и за „новото” човече. Ето как да го удължите максимално.

Взирайки се замечтано в малките бебешки очички, за какво мечтаете и какво най-силно бихте пожелали за това съкровище? Мечтите на повечето родители за децата им далеч не са свързани с отлични оценки и перспективни професии - те са много по-прости. Всичко, което искате за детето си, е да бъде щастливо. И така, колко рано можем да кажем дали спомагаме правилно сбъдването на тази мечта? За съжаление новородените не се славят със своята общителност. Те спят, плачат, хранят се, плачат, пълнят пелени и после отново плачат. Настроенията им се обуславят предимно от нивата на глад, сънливост, дискомфорт и като че ли вие нямате никакво влияние над тях.

Въпреки всичко обаче само за няколко седмици бебето ви започва да обогатява емоционалния си живот със завидна скорост. Първите несигурни усмивки ни позволяват да надникнем за кратко в мистериозния им вътрешен свят, а после - към 3-4-ия месец, усещането им за радост буквално бълбука на „повърхността” във вид на искрен смях или изненадано изражение. Това съвпада и с нарастващия интерес към човешкото лице, който „изисква” взиране в лицата ви и гушкане в прегръдките ви с часове. До към 6-ия месец повечето родители ще се съгласят, че бебето им вече показва конкретни черти от индивидуалния си характер. То вече не е просто сбор от вродени инстинкти и рефлекси, а „истинско” човече със своите настроения и предпочитания.

Какво прави бебето щастливо обаче, си остава въпрос за милиони. А отговорът е прост - вие. От първите дни бебето и възрастните (това сте вие - родителите) преоткриват своите аромати, докосвания и звуци. Близкият физически контакт прави бебето ви щастливо. Млякото и добрият сън „предпазват” бебето ви от плач, но съвсем не е случайно, че първата му усмивка обикновено е при вида на мама или на татко, а не на шишето с мляко или музикалната играчка.

Когато покажете на бебето си, че сте щастливи, с усмивка, то също ви се усмихва в отговор. И това има двоен ефект. Първо, засилвате емоционалната си връзка с детето си и го учите как да общува. И второ - и още по-изненадващо - вашите усмихнати и обичащи очи спомагат развитието на малкото човече. Колкото и „плоско” да ви звучи, става въпрос за научно доказан факт - когато бебето гледа усмихнатите си родители, нервната му система се възбужда, сърдечният ритъм се покачва и в тялото му протича биохимична реакция, вследствие на което се отделят ендорфин и допамин. Те от своя страна не само карат бебето да се чувства щастливо, но и наистина забързват растежа на онази част от мозъка, която е отговорна за социализирането на индивида.

Колкото повече позитивни преживявания има бебето, толкова повече са и нервните връзки, които се изграждат и „социализират” мозъка му. Орбито-фронталният кортекс - ключова за емоциите част от мозъка, се развива едва след раждането до към 2-3-годишна възраст, но при липса на социални контакти развитието й е много по-бавно и „незадоволително”.

Бебетата обожават да са около нас и да съзерцават действията и гримасите ни. Така те не само „убиват” времето си, докато проходят, но и учат и опознават емоциите на възрастните. Бебетата, както всички знаем, се чувстват най-сигурни и щастливи, когато са с хората, които обичат най-много. Това предпочитание е налице от твърде ранна възраст - бебета обръщат главичките си в посока на гласа на мама и татко и могат да познаят аромата на майките си още през първата си седмица. Нещо повече - за да се увери, че същите тези любими хора няма да го забравят или изоставят, малкото човече развива хитра система, включваща предимно плач, викове и хленчене. Въпреки че може да ви се струва странно да зареждате пералнята с плачещо бебе, вкопчено в единия ви крак, детето ви просто следва биологичните си инстинкти и го прави правилно.

Още статии в броя